Исках само да споделя:

Вчера ходихме по дефилето. Искърското дефиле. Само дето по едно време кривнахме от него на изток. Мислех да отидем да видим родителите на Вуйчо и евентуално самия него, но като наближихме, реших просто да продължим и да се порадваме на гледката. Не съм си представял, че в близост до София има такива спокойни места, с такъв мек релеф - като онези в Родопите - зелени хълмчета с дребна тревица, леки извивки на билата наоколо. Въобще - спокойствие и една характерна атмосфера на древност. Като гледахме къщичките и дворчетата наоколо се сещах за горите на елфите - там всичко е така красиво и подредено, а не виждаш никого, само долавяш древните елфически песни, които се носят из въздуха. И тук беше така  - нито един човек не се мяркаше, а всичко изглеждаше много поддържано. И така много километри навътре...

 А на едно място реката течеше бавно, ако беше по-мътна и топла, можех да кажа "лениво". Седнахме на брега върху кръглите плоски камъчета и започнахме да правим "жабки". Не се сдържах и нагазих във водата, за да й се порадвам отблизо. После пак седнах на тъмните камъни, за да се постопля. Мислех си за Ню Орлиънс. Следващия път ще си донеса сгъваемо столче, хармоника, китара и ще доведа Дочев. Да посвирим заедно като едно време. А Мишката ще припка наоколо.

Ех, деца, деца! : )))

xubavo e dase otkasneh pone za malkoot huma i obyrkanoto ni egednevie